Защо „Да не се прави нищо“ е базисно правило?

Цялата съвременна философия за допустимостта на държавната намеса в частните отношения на бизнеса, гражданите и гражданските организации чрез налагането на правила за поведение се основава на разбирането, че нови правни норми, ново законодателство, ново регулиране следва да бъдат приемани само ако няма друг по- ефективен, ненормативен, незаконодателен или нерегулативен начин за разрешаването на дадени проблеми.

Затова в страните, където ОВЗ действа като задължителен механизъм при разработване на нова правна уредба, като правило номер едно, като задължителната изходна позиция, като отправната точка, от която започва всяка оценка е разглеждането на базисния вариант „да не се прави нищо“ – „do nothing“ base case.

Принципът на „Нищоправенето“ в сферата на регулирането не означава нежелание или мързел на хората имащи власт да правят политики и да вземат решения. Той е златно правило изкристализирало от дългогодишен демократичен опит, което има и своите солидни научни и практически опори.

От юридическа гледна точка изборът „да не се прави нищо“ акцентира върху необходимостта първо да изчерпим всички ненормативните подходи за разрешаването на проблемите каквито са саморегулирането, корегулирането, квазирегулирането, въвеждането на пазарни инструменти, стандарти, кодекси за практика/поведение и други и чак когато те се окажат неефективни да мислим за приемането на нова правна уредба. Правните корените на това правило са нормите уреждащи деликтната отговорност и пранципа „не вреди виновно другиму“, застрахователните закони в частта относно различните видове обезщетения, както и общоприетите пазарни механизми за регулиране в областта на икономиката.

От фактическа гледна точка принципът на „Нищоправенето“ се е утвърдил като базисен вследствие на многото случаи от практиката, при които се оказва че даден проблем се разрешава от самосебе си – например при бързо променящи се пазари или че едно действие на държавата премества проблема от един сектор в друг без да го решава или че разходите за намесата на държавата са по-високи от тези, които произтичат от проблема, който трябва да бъде разрешен. Друга лоша практика, която служи като обосновка за задължителната приложимост на варианта „да не се прави нищо“ са множеството хипотези, при които държавата прави опит да разреши проблеми на правоприлагането с приемането на нови норми без да изследва причините за неприлагането или лошото прилагане на старите правила.