НОВА СТАТИЯ НА ТОНИ ДИМОВ В DE FACTO LEGAL

Обучете или сменете този съдия* – Част ІІ

Тони Димов, юрист, доктор по право, Председател ня Центъра за оценка на въздейтвието на законодателстото (www.ria.bg)

Преди няколко месеца, в средата на юни 2016 г., вие – приятелите, колегите и съмишлениците от de facto legal (DE FAKTO) бяхте първите, с които споделихме болките и чувството си за безправие, създадено от български съд при процедурата за регистрация  на едно обикновено, без никаква правна и фактическа сложност, сдружение с нестопанска цел, определено за извършване на дейност в обществена полза, учредено от няколко български общественици, професори и преподаватели по икономика и право.

Сега искаме отново вие да сте първите, с които да споделим радостта си и чувството,  че все пак у нас има справедливост. Да, чувство на радост, че си успял да помогнеш след много време и усилия една процедура да бъде доведена до успешен край. Може да звучи абсурдно или жалко, но това е реалността. Време е за продължението на нашата сага „Обучете или сменете този съдия” с  Обучете или сменете този съдия – част ІІ.

Освен до Вас, през дългия период на безправие, в който процедурата по регистрацията на въпросното сдружение изпадна, ние подадохме сигнали относно случая и до „компетентните” институции като министерството на правосъдието, Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност,  Инспектората към Висшия съдебен съвет и други. „Компетентните” в кавички, защото за всички беше ясно, че докато има възможност за обжалване, спорът е висящ и никой няма да се ангажира с конкретно становище. От Централния регистър на ЮЛНЦ ни помогнаха с данни и информация. Единствено от министерството на правосъдието и то неформално ни насърчиха да обжалваме и да се борим до край за защита на правата на човека у нас.

Това и сторихме. Обжалвахме постановения в началото на месец юни 2016 г. от съдия Лилия Илиева отказ за регистрация на сдружението. В рамките само на два работни дни Софийският апелативен съд отмени отказа и постанови незабавно вписване на сдружението, така както то беше първоначално заявено. САС твърде с деликатно и „колегиално” не се произнесе по поставените от нас генерални въпроси – защо съдия Илиева не прилага правилния процесуален закон, защо неточно прилага материалния закон и защо не зачита правния обичай и съдебната практика, натрупана през последните 15 години. На безпардонния „мотив” на Илиева, с който бе оставила производството без движение – „сдружението не е никакъв институт”, апелативният съд отговори, че „липсва законов акт, който да определя наименованието „институт“ като присъщо единствено на определи правни субекти с обособено качество, поради което наименованието на  сдружението не е подвеждащо.”

Как да не се радваме, че в крайна сметка справедливостта възтържествува… Дотук, обаче, свършва радостта и хубавата част от сагата.

За нас останаха открити и неотговорени много въпроси, които ще зададем и тук:

1. Трябва ли съдът да познава процесуалния закон? Защото в конкретния случай съдия Лилия Илиева вместо да прилага специалните правила на Глава 55 „Вписване на юридически лица” на ГПК неправилно прилагаше чл. 540, вр. с чл. 129, ал. 3 от ГПК, които уреждат правилата за проверка на редовността на исковата молба? И каква следва да е съдбата на съдия, който не познава и не прилага правилния процесуален закон?

2. Трябва ли съдът да познава материалния закон? Защото в конкретния случай и двата пъти, когато съдия Лилия Илиева се е позовала на материалния закон, за да  постанови своя отказ – на чл. 3, ал. 3 и чл. 7, ал. 2 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел е прилагала закона неправилно? И каква следва да е съдбата на съдия,който не познава и не прилага правилно материалния закон?

3. Трябва ли съдът да познава съдебната практика и да спазва правния обичай?  Защото в конкретния случай, на нашите доводи, че над 15-годишната практика по  прилагане на Закона за юридическите лица с нестопанска цел е довела до това, че само в регистъра към Софийски градски съд са вписани над 340 юридически лица с нестопанска цел с наименованието институт,  а в регистъра към Министерство на правосъдието  на общественополезните юридически лица с нестопанска цел институтите са над 150, съдът бе отговорил следното: „Аргументите му, че имало много регистрирани юридически лица с нестопанска цел с „институт” в наименованието също не следва да бъдат споделени. Ако една грешка е била допусната, тя не следва да бъде мултиплицирана до безкрай…”? И каква следва да е съдбата на съдия, който не познава съдебната практика, отказва да се съобрази с нея, когато му бъде посочена и не спазва правния обичай?

4. Обществено приемливи и съвместими ли са с общоприетите морални норми и етични изисквания към българските магистрати изрази в официални актове на български съд като тези, употребени в „мотивите” на съдия Лилия Илиева по конкретния казус:

– „сдружението не е никакъв институт.”

– „От обяснението на молителя нищо не се разбира, освен че настоява за незаконосъобразното си наименование …”; – „Тази „мисия” е развита в шест цели, които на хартия изглеждат много добре …”;

– „Поведението на молителя говори, че той не е толкова загрижен за бъдещето на малките и средните предприятия у нас, колкото за своята „разпознаваемост”  от Европейската комисия” и други? И каква следва да е съдбата на съдия, който си служи с подобни изрази в своите официални правораздавателни актове?

5.  Допустимо ли е днес в 21-ви век в България регистрацията на едно сдружение с нестопанска цел – при подобна ясна и изчерпателна правна уредба и при липсата на каквато и да е практическа и правна сложност – да отнема повече от пет месеца и кой следва да носи отговорност за подобно лошо и забавено правосъдие?

Повечето от тези въпроси са риторични. В случая, обаче, на практика един съдия по недопустим от морална и професионална гледна точка начин зачерква и отрича  съществуването на основни права на човека, каквото е това на свободно сдружаване. От тази гледна точка горните въпроси могат да се сведат до един: България правова държава ли е или по-скоро е подобие на такава? Ако няма изградени елементарни гаранции за опазване и защита на правата на човека, ако съдът пречи, бави и обижда хората, които искат да им съдейства да се сдружат по предписания от закона ред, справедливостта и правовостта в държавата, върховенството на правото и гражданското общество са просто думи, записани на хартия дори и тя да е озаглавена Конституция или теоретични понятия в главите на юристите, специализираните журналисти или на учените, творящи в областта на правото.

Според нас, крайно време е в България да се създаде един интегриран специализиран защитен механизъм във формата на Национална институция по правата на човека, който да се гарантира спазването на Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека, който да се задейства автоматично и незабавно и да сработва едновременно като превенция, текущо наблюдение и последващ контрол по спазването на основните човешки права във всички случаи подобни на нашия.

А дотогава, отново молим: „Обучете или махнете този съдия”.

Обучете или сменете този съдия* – Част І

Тони Димов, юрист, доктор по право

* Признавам си, че възклицанието в заглавието заимствам от моя учител проф. Огнян Герджиков, който преди 2 седмици по друг повод изригна „Спрете този речник!”

Като човек, който от 2000 година се занимава с правната рамка на юридическите лица с нестопанска цел, към които в широк смисъл се числят и партиите, 99% съм сигурен, че трите разпореждания, с които СГС отказва да допусне за разглеждане документите на една партия не се дължат на никакво лично отношение или някаква тайна съдебна или държавна конспирация срещу учредителя й, а  на лично решение на конкретния съдия.

Разпореждане, с което съдията оставя без движение производството, защото сдружението “ не е никакъв институт“.
Разпореждане, с което съдията оставя без движение производството, защото сдружението “ не е никакъв институт“.

Твърдя това с толкова висока степен на убеденост защото Центърът за оценка на въздействието на законодателството, който ръководя, в момента се бори с много подобен случай за регистрация на сдружение с нестопанска цел при същия съдия, който по аналогичен начин, на идентично процесуалноправно основание и със сходни аргументи е произнесъл 3 последователни разпореждания, с които не допуска до разглеждане подадените документи, като абсурдно едновременно с това се произнася по тях по същество.

В началото на м. април 2016 г. няколко български общественици, професори и преподаватели по икономика и право и известни личности решават да учредят сдружение с нестопанска цел в обществена полза, като го кръстят „Институт за ….” нещо, т.е. използват в наименованието му думата „институт”.

За огромна изненада на всички, от съда се получава разпореждане, в което се казва, че наименованието въвежда в заблуждение защото, цитирам „сдружението не е никакъв институт.” Точката в края на тези думи неслучайно е вътре в кавичките защото с това свършват „мотивите” на съда, т.е. няма мотиви. Поради това съдът указва да се представи ново писмо за уникалност на наименованието и да се преработи устава в тази връзка. В края на разпореждането съдът предупреждава, че при неизпълнение на указанията в 7-дневен срок от съобщаването им на основание чл. 540, вр. с чл. 129, ал. 3 от Г ГПК заявлението ще бъде върнато и производството за регистрация прекратено.

Проблемите

В какво се състоят проблемите? Съдът неправилно прилага процесуалния закон, показва пълно непознаване на практиката по прилагане на материалния закон през последните  повече от 15 години и се държи неприемливо като използва недопустими изрази, които звучат обидно за учредителите и експертите в материята, което в своята цяло представлява много лош сигнал за нивото на развитието на държавата ни, демокрацията, гражданското общество и обществото като цяло.

По неправилното прилагане на процесуалния закон

Чл. 540 от ГПК предвижда, че за охранителните производства се прилагат съответно правилата на исковото производство. На това основание съдът прилага чл. 129, ал. 3 от ГПК, който се отнася до проверката на исковата молба и който разпорежда, че когато един ищец не отстрани в срока нередовностите в исковата молба, тя заедно с приложенията му се връща. Нередовност на исковата молба означава липса на някой от реквизитите, посочени от закона като задължително нейно съдържание.

Само че в ГПК има самостоятелна Глава 55, която се нарича „Вписване на юридически лица”, в чието приложно поле попада вписването на образуването, преобразуването, обявяването в ликвидация и прекратяването на всички юридически лица, когато закон предвижда вписване в съдебен регистър. В чл. 600 и 601 от тази глава на ГПК се казва, че производството започва с писмено искане, което трябва да съдържа името и адреса на лицето, направило искането, вида, наименованието и седалището на юридическото лице и обстоятелството, чието вписване се иска. Съдът в рамките на  проверката за редовност следва да провери дали съдържанието на подаденото искане отговаря на тези изисквания на закона и да се произнесе, с което приключва тази фаза на производството. Тя може да завърши с допускане на искането и разглеждането му по същество или с неговото връщане.

В нашия случай, обаче, в това производство по проверка на заявлението съдът, казва, че е констатирал „нередовности в устава”, обсъжда наименованието на сдружението и предмета му на дейност, т.е. гледал е документите по същество, а в същото време не ги допуска за разглеждане. До момента, повече от 15 години действие на ЗЮЛНЦ, никой от всичките над 20 окръжни съдилища в България няма подобна практика. Няма нищо лошо ако един съдия реши да прокарва нова практика по прилагане на закона, но стига тя да не е абсурдна като тази.

Съдът казва на учредителите: нямате право да се сдружите по такъв начин, че да се назовавате институт. Забранявам ви го още на ниво проверка за редовност на заявлението ви. Отидете и си запазете ново име, т.е. платете нови безумни 60 лв. такса. Променете си устава, т.е. минете през цялата процедура по учредяване, съберете отново учредителите за подписи на протокол и устав, заверете нови образци на подписите на представляващите и направете нови разходи за нотариални заверки. Всичко това трябва да сторите в 7-дневен срок от съобщаването на моето разпореждане, след което елате пак при мен.

Това се нарича изначално преграждане на правото на сдружаване на гражданите, гарантирано от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

Относно непознаването на практиката по прилагане на материалния закон

В борбата си с тази нова абсурдна практика на съда, освен че сезирахме всички заинтересовани институции, повечето от които ни отговориха, че докато спорът е висящ не могат да се произнесат, направихме и бърза справка в интернет.

Оказа се, че в Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел при Министерство на правосъдието, където се вписват само организациите в обществена полза, които са около 1/3 от всички НПО-та в България, и то само тези които искат да имат пълен статут, има вписани 155 фондации и сдружения, които имат в своето наименование думата „институт”.

Справката в регистър Булстат показа, че за последните 15 години самият СГС е регистрирал 345 фондации и сдружения, назовали себе си институти. Впрочем едни от най-известните неправителствени организации в България имат тази дума в наименованието си: Институт за пазарна икономика, Институт „Отворено общество” и т.н.

Развръзката

След повече от 2 загубени месеца в производството по редовност на искането и въпреки че всяко от трите разпореждания на съда завършва с думите, че при неизпълнение на указанията искането ще бъде върнато, съдът изведнъж произнесе решение, с коетоотказва начална регистрация. Без да се е произнесъл по редовността на искането изведнъж съдът реши, че то е редовно и че няма да го връща на подателя му и разгледа документите по същество.

Коментирайки устава на бъдещото сдружение съдът изказва следните бисери:

„Тази „мисия” е развита в шест цели, които на хартия изглеждат много добре …”;

„Поведението на молителя говори, че той не е толкова загрижен за бъдещето на малките и средните предприятия у нас, колкото за своята „разпознаваемост” от Европейската комисия”;

„Аргументите му, че имало много регистрирани юридически лица с нестопанска цел с „институт” в наименованието също не следва да бъдат споделени. Ако една грешка е била допусната, тя не следва да бъде мултиплицирана до безкрай…”. Уникална държава…

 

Относно неприемливото държание на съда

Независимо какви личности са молителите и учредителите на тях им се дължи уважение. Не може единственият мотив на съда да откаже да съдейства на български граждани да упражнят конституционно гарантираното си право на сдружаване и то още на ниво редовност на искането да бъде обидната декларация – сдружението ви не е никакъв институт. След като тези хора, чрез своите консултанти полагат неимоверни усилия да обяснят на съда не само, че държат да си упражнят фундаменталното човешко право така както са решили и че за тях е ключово да се запази думата „институт” в наименованието на сдружението им, в третото разпореждане от същия вид съдът им казва следното:

От обяснението на молителя нищо не се разбира, освен че настоява за незаконосъобразното си наименование …”. Още по-обидно от предишното…

Напоследък много се говори за манталитета на българския съдия и за това, че арогантността, чувството за безгранична власт, произтичащо от неприкосновеното вътрешно съдийско убеждение са остарели и ретроградни и е време те да отстъпят място на отвореността към обществото, на позитивното отношение към гражданите, на разчупеното мислене извън рамките. Ако днес отидете и попитате въпросната съдия: извинете, защо правите всичко това. Два месеца тези хора не могат да сторят нещо елементарно – да си регистрират сдружение в България, с което да започнат да работят в полза на обществото, а това в цивилизованите държави става електронно, безпристрастно и без арогантност за 3 до 5 дни, със сигурност ще ви отговори защото така съм решила, това е мое вътрешно убеждение, както искам така ще се произнеса и никой не може да ми каже нищо …

Можехме още при първото разпореждане на съда да посъветваме учредителите да изчакат изтичането на срока, да си вземат обратно документите и да ги пуснат отново, за да се паднат при друг съдия от СГС или да ги пуснат в Софийски окръжен или друг съд, но това означаваше да се откажем от борбата за защита на основни човешки права.

Затова, молим: „Обучете или махнете този съдия“